За Монти Нейбъл - част втора
От Брайън Крог от
Лумби, Британска Колумбия, Канада
За първи път срещнах
Монти Нейбъл преди 32 години и оттогава той беше най-добрият ми приятел и
ментор. Бях на дванадесет години, а Монти беше на 27, така че предполагам,
че може да се каже, че в отношенията ни той беше нещо между голям брат и баща
за мен. Поради това ми е трудно да различа собствените си вярвания от
неговите, тъй като толкова често търсех съветите му, правех каквото той
съветваше и по-късно го разпитвах за „защо“ и „как“. Имахме много близки
отношения, ловувахме заедно, ловихме риба заедно, пътувахме по света, гледайки
заедно гълъби и обикновено се обаждахме един на друг няколко пъти седмично за едно
или друго. Никога преди не съм имал такъв приятел и съм сигурен, че никога
повече няма да имам такъв.
Написал съм много
статии в живота си за собственото си мнение за Бирмингамските ролери. Бях
критикуван от някои за липсата ми на „акредитации“. Това е справедлива
критика, защото собствената ми изолация ме затрудни много често да се
състезавам с моите птици. Освен това бях критикуван, че просто повтарям
казаното от Монти по даден проблем. В това отношение се признавам за
виновен, защото когато става дума за гълъби, моите собствени вярвания отразяват
вярванията на Монти. Веднъж ме попитаха „Какво те мотивира да пишеш
толкова много?“ Отговорът ми беше „защото Монти Нейбъл пише толкова
малко“. Дори когато Монти реши да пише, за другите беше трудно да разберат
какво всъщност се опитва да каже. Написаната дума от Монти имаше много
прилики с изречените думи на мечето-Йоги. Накратко, може да е трудно
да се проследи и да се разбере какво се опитва да каже, освен ако не го
познавате толкова добре, колкото аз. Много читатели пропуснаха намигването
и усмивката зад неговите думи и вярваха, че той е труден персонаж. Не беше
вярно. Той имаше златно сърце и имах късмета, когато четях писанията на
Монти, да знам къде говори сериозно и къде не. Това не винаги е било вярно
за останалата част от неговите читатели. Веднъж Джери Хигинс на шега ме нарече
„пресагентът на Монти“. Вероятно беше доста справедливо описание, тъй като
по принцип всеки път, когато видях нещо, с което Монти не би се съгласил,
започвах да чуквам по клавиатурата си - и обикновено пишех статия, която се
противопоставя на това. Предполагам, че в този момент единствената
истинска слава, която имам, е, че бях най-добрият приятел на Монти и получих
всичките му птици след преждевременната му смърт. Ако не постигна нищо
друго ценно в това хоби, освен да бъда най-добрият приятел, който имаше Монти,
и този, на когото той смяташе, че може да разчита, винаги ще чувствам, че съм
постигнал нещо важно. Обещах винаги да поддържам чист щамът негови птици и
смятам, че това ще бъде от полза за хобито.
